Kак действията на САЩ сплотиха Русия и Китай

На 25 и 26 април 2018 в Шанхай се състоя поредната руско-китайска конференция на дискусионния клуб „Валдай“.

Какво става с отношенията на страните от „Големия триъгълник“ (Русия, Китай и САЩ)?

Тези страни представляват водещата тройка с световната политика, макар и даже само по силата на мащабите на техните ядрени арсенали. При това отношенията в рамките на тази тройка винаги са се различавали. Русия за САЩ, както и САЩ за Русия – са втората месианска държава, претендираща за особена духовност, както и неизбежен конкурент.

Ето защо руско-американското противопоставяне се разгръща на първо място на пазара на идеи и затова то е така истерично.

Китай от своя страна исторически е строил политиката си по отношение на САЩ винаги изхождайки от това, че рано или късно той ще стане толкова силен и влиятелен в света, че за победата му над Америка вече няма да му се наложи пряко да влиза в конфликт с нея.

КИТАЙ ЩЕ ПОМОГНЕ НА РУСИЯ В ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО Й НА САЩ!

Съдейки по настроенията в китайското експертно пространство, които се чуваха в хода на поредната китайско-руска конференция на клуба „Валдай“ миналата седмица, тази ситуация започва да се променя. Заслугата за това несъмнено принадлежи на енергичната политика на президента Доналд Тръмп.

Както отбелязват всички специалисти, в САЩ традиционно са изхождали от убеждението, че в рамките на своята пазарна трансформация Китай ще става все по-удобен партньор за Вашингтон.

Това би трябвало да стане или вследствие на неизбежната (при повишаване на жизненото ниво на населението) демократизация, или в резултат на това, че държавническата външна политика просто ще бъде неизгодна за Централната империя. Твърде голяма ще се окаже интеграцията на Китай в световната икономика  във връзка с външнополитическата устойчивост.

При това в част от американските китаисти винаги е присъствало съмнение спрямо правилността на такава хипотеза. Но в тази част не са се вслушвали! Още повече, че до 2013 г. самите китайски лидери по голямата сметка продължаваха да „натрупват сили и да се държат в сянка“, съзнателно или несъзнателно поддьржайки у американците либерални заблуди!

Забавно е, че подобни убеждения – САЩ нямало да започнат да оказват натиск върху Китай, доколкото твърде много били преплетени с него икономически - действително разделяха и мнозина в самата КНР. Изхождайки при това от изцяло марксистката вяра в безусловното доминиране на такива материалистически понятия като изгода над ефемерните гордост и престиж. В това отношение изглеждаше, като че ли противоположните по съдържание либерализъм и марксизъм практически напълно се схождат.

Нека да не забравяме, че именно САЩ изиграха колосалната роля в успеха на политиката на отваряне и икономически реформи, иницииране преди почти 40 години от великия Дън Сяопин.

Той самият отпътува за САЩ, ходеше там с ковбойска шапка и всячески примамваше инвеститори от САЩ на безпрецедентно ефтиния тогава китайски пазар на труда. При това, както и преди, например, китайската добавъчна стойност за айфоните не е е повече от 10%. Мнозина специалисти в китайските мозъчни центрове не вярваха, че САЩ ще оказват натиск върху страна, която за толкова изгодна за тях.

А още повече бяха хората в Китай, които се вдъхновяваха от конфликта на Русия със Запада, влязъл в активна фаза на военно-дипломатическо противопоставяне от пролетта на 2014 г. При това, през всичките тези години именно Китай беше най-последователният фактически съюзник на Москва, поддържайки я значително повече, отколкото мнозина можеха да очакват.

Достатъчно е да си спомним, как през май 2015 г. президентът Си Дзинпин стоеше рамо до рамо с руския държавен глава на трибуната по време на юбилейния парад на Победата, на който не се появи нито един лидер от западните държави.

Значително постижение тогава стана решението за оформянето на важния за Москва Евразийски съюз и Икономическия пояс на „Пътя на коприната“. Не трябва разбира се да отричаме, е противопоставянето на Запана и Русия създаваше за Китай на теория и практика по-комфортни условия в общуването му с двамата партньори.

И все пак – НОВАТА ГОЛЯМА ИГРА НЕ СТАНА!

Ситуацията започна да се променя с хода на разрастване на международното могъщество на Китай, в основата на  което са заложени колосални икономически възможности. След провъзгласяване на  стратегията „ Eдин пояс и един път“ -  една колосална инвестиционна инициатива - в Пекин се проточиха молители от малки и средни държави от Азия и Евразия.

Между другото, на това САЩ отначало се радваха, доколкото разчитаха, че движението на Китай към вътрешността на континента неизбежно ще ще го сблъска с Русия.

По замисъл специалистите във Вашингтон, в отговор на китайското настъпление в страните от бившия СССР Москва би трябвало с маниакална решимост да влезе в борба за влияние с Пекин. На първо място – в Централна Азия.

На неизбежността на такава една борба бяха посветени десетки книги, стотици статии по вестници и списания. При това малцина се замисляха над въпроса: А ЗАЩО ПЪК РУСИЯ ДА ТРЯБВА ДА СЕ  ЗАЦЕПВА ЗА ЦЕНТРАЛНО-АЗИАТСКИТЕ СТРАНИ, тъй като нали те са все пак нещо като нейна собственост?

Спокойно може да се предположи, че е имала и има място елементарната проекция на собствените поведенчески постановки върху Русия и недооценката за рационалност у Москва.

Но очакваната реакция не последва. Нещо повече, Русия  официално приветства китайските инвестиции в постсъветските републики и е заинтересована от разширяване на китайското присътствие там в областта на сигурността.

Причината е проста - Китай не поставя пред тези страни задачата за смяна на режимите с националистически-антируски, както това правят САЩ и техните съюзници! В това отношение ценностните постановки на Москва и Пекин напълно съвпадат – ето една идеална ситуация за сътрудничество. А китайските инвестиции могат чисто теоретично да способстват за социално-икономическата стабилност в Централна Азия и макар и часично да облегчат трудностите на Русия и натоварването на нейния пазар на труда.

СБЪДНАЛИЯТ СЕ КОШМАР НА САЩ

В процеса на повишаване на геостратегическото влияние на Китай предпазливостта спрямо него в САЩ също нарастваше. Тя намери израз в многобройните заявления и публикации за уж неустойчивост на китайската икономика и политическа система.

САЩ все по-активно се заиграваха с Индия, която явно жадува за внимание и таи обида към Китай за военното поражение от 1962 г. В отговор на това Пекин излиза с все по-гръмки декларации и призиви.

Самите китайцы дълго време вярваха, че ожесточаването на  американската риторика – това е някаква част от тактиката за преговори.

Даже до лятото на миналата година в Китай господстваше убеждението, че от Тръмп можеш елементарно да се откупиш!

В края на 2017 г. Русия и Китай бяха официално обявени за противници в програмните външнополитически и стратегически документи на САЩ.

През пролетта на 2018 г. пък САЩ започнаха търговска война против Китай и въведоха санкции по отношение на такива гиганти на  китайската индустрия, като например, производителя на електроника „Хуавeй“.

Окончателният прелом в политиката на САЩ стана на фона на събитията по време на конгреса на Китайската компартия през октомври 2017 г. и заседанието на китайския парламент през март 2018 г. На тези форуми, първо, бяха провъзгласени изключително амбициозни цели на развитие и повишаване на ролята на Китай в световните дела и, второ, бяха внесени промени в реда на заемане на висши длъжностни постове.

Тези промени фактически ликвидираха създадената още от Дън Сяопин система, съгласно която върховният лидер не може да заема поста си повече от два мандата по пет години.

Всичко съвпадна с идването на Доналд Тръмп в Белия дом и общата радикализация на американската външна и вътрешна политика. Всъщност съвсем не е случайно, доколкото именно издигането на Китай стана една от най-важните причини за това, че в САЩ преминаха към по-егоистична и по-настъпателна политика отколкото когато и да било след Втората световна война.

Случи се най-страшното за САЩ – Китай започна да предлага на трети страни алтернативата – независим от институциите на Запада источник на ресурси за развитието и колосален пазар!

Зад гръмките декларации на китайските власти за „общност с обща съдба“ и „един пояс, един път“ стоят съвсем конкретни пари и възможност да се съществува и развива вън от зависимостта на някого, все едно дали това харесва или не на САЩ.

Излизайки с обичайните свои позиции за мирна експанзия и сътрудничество, Китай целенасочено или без умисъл постави под ударите най-важната основа на американското могъщество – контрола над световната икономика.

Китайските армия и флот още дълго няма да представляват проблем за въоръжените до зъби Съединени щати.

Но виж китайските пари – това вече е пряко и непосредствено предизвикателство от стратегическо естество.

В САЩ разбраха, че Китай не само самият той не се готви да става удобен по-младши партньор, но се готви да повишава относителната самостоятелност и на други държави. Някой може колкото си иска да говори, че зависимостта на малка или средна страна от Китай с нищо не е по-добра от зависимостта от САЩ.

Но фактът е в това, че самото наличие на избор означает повече свобода. В това прекрасно можем да се убедим от примера с тези държави от постсъветското пространство, които съвсем успешно използват отношенията с Русия, Китай или САЩ за засилване на своята самостоятелност, като не правят еднозначен избор в полза само на един от могъщите партньори.

Що се отнася до Русия, то за нея растящото икономическо влияние на Китайската държава въобще не представлява проблем. Работата е там, че Русия извлича доход не от контрол над пазарите и търговските пътища, както това правят САЩ, а от продажбата на своите собствени енергоресурси и на онова, което може да произведе нейната земя и инженерна мисъл. Например, пшеница и добре достъпно по цена оръжие.

Новата политика на САЩ спрямо Китай окончателно поставя Русия и Китай от едната страна на барикадата. Или както казват китайските експерти – „рамо до рамо“.

. . . . . . . . . . . . . .